Какво е за мен моето училище? Дали просто една сграда, една институция? Не, в никакъв случай - в моето съзнание училището  е нещо много повече от това. То е една част от моя живот, част, която започна от плахото прекрачване на училищния праг, от смутения малък ученик и продължи до днес, когато същия този ученик е голям човек, застанал на прага на живота, готов да се втурне в него.

    Признавам, че в такъв момент човек изпитва малко страх от неизвестността, която ще смени досегашното му ежедневие. В такива моменти получените в училище знания дават опора, една увереност, защото това, което ни дава училището е нещо много повече от наученото или ненаученото в клас. Училището ни учи да общуваме, да бъдем коректи, точни, да вземаме самостоятелни решения, да изпълним по най-добрия начин това, което се очаква от нас. Училището спомага за доизграждане на личността на човека и реализирането му сред обществото.

    О, но това е само едната страна на нещата, за която човек се сеща едва, когато се размисли. От друга страна училището е едно всекидневно „ихо-ахо" . Това ще рече, че на човек почти никога не му липсват емоции, било то положителни или отрицателни. Винаги ще намериш с кого или на кого да се смееш. Винаги имаш на разположение някой, който да подразниш и кой да ти го върне. Освен това навсякъде се разхожда цяла тълпа от познати физиономии, с които си имал вземане-даване по един или друг повод. Ако към това прибавите врявата по коридорите, чистачката, която използва зачислената й метла като полицейска палка, картината на купона е пълна. Да не забравяме и прочутото „качване" в ученическия автобус. В този момент човек може да стане свидете на такова „меле", което би накарало американския национален отбор по ръгби да потъне в земята от завист.

    Е, такова си е моето училище. Но скоро всички тези неща ще бъдат за мен само един скъп спомен. Под звуците на химна и нашия випуск ще се раздели с това прекрасно място, оставяйки в него част от своята душа, оставяйки един красив спомен, една любов, разбито сърце или безброй щастливи дни.

 Антон Генов – XII клас